Как да елиминираме фобиите, преди да се превърнат в паник-атаки и психоболести?

Лятото е сезон на изостряне на фобиите - някои си развалят почивката с предварителни страхове от траспортни средства - летене например, други се ужасяват от насекомите или - не дай, Боже - змиите, които срещат в местата за летуване, които са сред или съвсем близо до реалната природа и средата е много по-различна от градската, с която сме свикнали. ТОВА СА НАЙ-РАЗПОСТРАНЕНИТЕ ПСИХИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА. Какво представляват и как се елиминират като опасно състояние на душата, но и на тялото състояние разказваме в нашия днешен лайфхак.

Психолозите определят т.нар. специфични фобии, за които говорим като страх и нереалистично усещане за опасност. Всички знаем, че най-страшен е самият страх. И че очите на страха са огромни и са склонни да "виждат" нещата умножени или дори разни, които не съществуват. И ги различават от т-нар. комплексни фобии като агорафобията - ужасът от тълпи, или клаустрофобията - от затворени и тесни пространства.

Специфичните най-често са от:

кръв - спринцовка-рана

природна среда

опасна ситуация

животни

други - числото 13, дадени храни или цветове, допир до определени неща, клоуни, маски, шумове и звуци, дори дървета... 

Както и другите ни психологически проблеми, най-често фобиите идват от детството. Тогава не познаваме света и имаме малко натрупани спомени, така че ситуациите, които мозъкът по някаква причина оцени като опасни за нас, твърде лесно се набиват в съзнанието ни, което в онези години е като бял лист, и се закотвят там за дълго време. Всяко стресиращо събитие се запечатва в чистия мозък - независимо дали е клъвване от кокошка или петел или автомобил, който е бил близо да блъскане на хлапето. И лесно се трансфромират първо несъзнателно, а след това се и доразвиват от фобии в тревожност. 

Има обаче и наследствени фобии - те се предават не само с гените, но и с поведението от деца на родители - хлапетата попиват и копират поведението на големите и отговорността на възрастните при реакциите им на средата може да се запечата завинаги и да им образува силни и дълготрайни страхове. Даже и с чисто физически проявления като задъхване, тикове и т.н. 

Освен в тревожност, фобиите се развиват и в депресии, обсесивно - компулсивни разстройства и постравматичен синдром.

Като възрастни мнозина осъзнават фобията и нейната безсмисленост, но продължават да я следват. Най-често това става като отбягват обекта/обектите, които я пораждат. Например, Адриано Челентано винаги пътува с автомобил, защото го е страх да лети. Сестрата на моя добра позната пък след катастрофа, която дори не е тежка, не смее да подкара повече автомобил. Много дами пищягт всеки път, когато видят палец. Настръхват автоматично, зърнали змия или друго влечуго или земноводно, дори в терариум.

Последният пример показва, че фобиите - за огромно съжаление, най-често се разширяват/мултиплицират се и се задълбочават едновременно с това в зряла възраст, колкото и да е ясно на хората, които ги следват, че реално едно дребно насекомо например не представлява никаква реална заплаха за тях.

В тази връзка даваме първия и най-добрия лайфхак, почерпен от живота: явно наблюдавала реакцията на други деца в детската градина, сестра ми, когато беше на 3, пищеше при вида на всяка мравка или друг инсект, който види. След като внимателно и с усмивка й показахме колко тя е голяма - вечната мечта на всяко дете за порастване, а мравката или паячето са мънички, тя сама стигна до правилното решение.

Застана пред вратата на партерната тераса на апартамента ни на вилата на кинодейците над Лесидрен и веднага видя движещата се мравка, която я наближаваше. Тя стъпи показно здраво на земята и й заяви:

- Искаш да ме изядеш ли? Тогава ще умреш!

И с въртене на крачето я размаза.

Психолозите наричат този лайфхак ИЗПРАВЯНЕ ПРЕД СОБСТВЕНИЯ СТРАХ. Действие, което веднага показва, че наистина всъщност няма страшно!

Не всички обаче показват смелост, повечето хора с фобии са по-скоро плахи. Те трябва постепенно да овладяват тревожността си стъпка по стъпка. Така постепенно повишават своя праг на поносимост - вариантите с храни, които от малки "мразим", без да сме опитвали, или с насекоми са чудесен пример за това. Въпросът не е да заобичаме, а ДА ПРИЕМЕМ/ДА СИ РАЗРЕШИМ онова, което дълго време или дори цял живот ни е плашило.

Имам чудесен личен пример в тази връзка и елементът на принудата, който веднъж завинаги ме накара да се откажа от фобията си: 

Като 6 или 7-годишен тежко се натрових с миди на Созопол и автоматично си бях изградил неприемане и на вида, и на миризмата не само на тях, но и на всякакви морски дарове. До една официална вечеря с награждаване в прочутия ресторант Льо Фукет в Кан, на която цялото меню беше от ... морски продукти. Понеже е крайно невъзпитано да не хапне човек по време на такава, се наложи да опитам първо скариди, после миди Сен Жак. Не ми стана приятно, но с учудване приех вкуса. Не съм се влюбил, но окончателно СИ РАЗРЕШИХ да ям миди.

Преди това веднъж вече ми се беше случвало в Стреза в Италия, на Лаго Маджоре, на един прекрасен обяд с 5-степенно меню пастата да бъде с "вонголе". Това са малките речни сладководни миди. Всичко в ресторанта беше толкова вкусно направено, че реших да не връщам ястието и хапнах от него. Понеже нямаха дъх, приех за вкусни мидите в пастата. И след това продължих с прекрасното телешко филе и тортата с горски плодове с удоволстивие и апетит. Изправих се срещу страха си. Между тази проба и вечерята в Кан минаха може би 5 години, в които мозъкът ми явно е свикнал с мисълта, че няма нищо страшно и опасно и повече няма да преживея ужаса на тежкото отравяне с черни черноморски миди. ТОВА ПСИХОЛОЗИТЕ ГО НАРИЧАТ ОСЪЗНАТОСТ И Е ОЩЕ ЕДИН ЛАЙФХАК ЗА СПРАВЯНЕ С ФОБИЯТА.

Борис Ангелов